Общата стая

Когато Рон кимна, двамата решихме да си облечем поне нещо връхно, затова отидохме до спалнята. Взехме си халатите и слязохме на пръсти до долу, за да не би нямкой да ни чуе. По пътя Рон ми даваше съвети, но все повече чувствах, че Хърмаяни беше права. Филч или Госпожа Норис можеха да ни спипат по всяко едно време, а и нарушавах още едно училищно правило. Едва ли този път Томпсън щеше да ме похвали за това, че излизам нощем и нямаше да ме накаже. Но от друга страна постоянно ми се явяваше гадното и мазно лице на Малфой – това може би щеше да е шанса ми да му натрия лицето. Когато влязохме отново в общата стая, проверихме дали пръчките ни са ни под ръка. В камината все още имаше жар, чиято светлина превръщаше фотьолните в черни приведени сенки. Точно бяхме стигнали до дупката в портрета и чух глас да казва нещо със страшно строг и разочарован тон.
Лампата светна и видях лицето на проговорилия грифиндорец.
Беше Хърмаяни със свъсено лице и розов халат.
Отворих си устата да кажа нещо, но Рон ме изпревари и каза чростно да си ляга. Момичето от своя страна ни уведоми, че замалко да каже на брата на Рон – Пърси – той като префект щял да вземе мерки. Когато отново я чух как говори, просто не можех да повярвям защо толкова много я интересува тази работа. Защо трябваше да се меси? Погледнах я и едва видимо поклатих глава и тръгнах след Рон, бутайки портрета.
Обаче Хърмаяни не се отказа и ни последва. Съскаше ни толкова тихо, но и толкова настървено. Не сме държали на Грифиндор, а само на себе си. Тя не искала Слидерин да спечели Купата на домовете. А аз да не би да изгарям от желание точно Слидерин да вземе Купата? Щели сме да пропилеем всички точки, които получила от Томпсън, задето знаела заклинанията за прехвърляне. Е те си бяха наистина добри, но защо трябваше да губим точките? Можеше да не ни хванат. Сега наистина се настървих и исках да бия Малфой лице в лице.
- Върви си, Хърмаяни! – казах й тихо. Бях й толкова ядосан. Грифиндорката се разфуча и ни каза, че ни е предупредила и щом утре седим отново в Хогуортс Експрес, пътувайки за вкъщи, ще си спомним какво е казвала. „Да, да, иска й се да ни няма” – помислих си ядно и се обърнах. Искаше да ни нарече някакси, но така и не разбрахме как, защото изведнъж млъкна.
Двамата с Рон се обърнахме и видяхме, че Хърмаяни стои не пред портрета, а пред една празна картина. Очевидно Дебелата дама бе отишла на нощно посещение. Хърмаяни оставаше заключена извън кулата на Грифиндор.
Паникьоса се, започна да се вайка какво щяла да прави, но на мен не ми се мислеше точно за това сега, обърнах се и чух как Рон й казва, че това си било нейн проблем, а ние щяхме да закъснеем. Едва не бяхме стигнали до края на коридора и момичето ни догони. Каза, че щяла да дойде с нас. Рон й каза, че няма да идва, натъртвайки на „няма”. Но тя каза с толкова писклив глас, че няма да чака Филч да дойде и да я спипа, а ако ни хванел тримата – щяла да му каже истината, тоест че се е опитала да ни спре. Рон започна спор, но аз чух звук, подобен на сумтене.
- Млъкнете и двамата! – скастрих ги рязко и двамата млъкнаха. – Чух нещо. – отговорих притеснено на въпросителните им погледи. Рон предположи, че е Г-жа Норис, гледайки в мрака.
Присвих очи и видях нечий силует. Не беше на котката на Филч. Беше на... Невил.
Беше се свил на пода и беше заспал, но се събуде стреснато, когато отидохме по-близо. Обясни, че е тук от часове, защото бил забравил паролата, за да си легнел. Хърмаяни тихо му каза новата парола(„Свинска зурла”), но му и каза, че няма да му помогне, защото Дебелата дама я няма.
- Как е ръката ти, Невил? – попитах загрижено, а момчето ни каза, че Мадам Помфри я била оправила за около минута.
- Добре... ама слушай, Невил, ние трябва да отидем някъде и ще се видим по-късно. – обясних му тихо, но Невил ни се примоли да не го оставяме, стана бързо и каза, че не искал да остане тук сам, защото Кървавият барон – духът бродник на Слидерин – бил минал вече 2 пъти.
Рон ядно си погледна чаосвника и със стиснати зъби каза, поглеждайки Невил и Хърмаяни, че ако ни спипат заради тях, ще научи непременно проклятието против градинските дяволи, коетоо ни показа Куиръл и ще го използва срещу тях. Хърмаяни отвори уста – не знам точно за какво – може би, за да му каже как се използва точно, но аз й изшътках и им махнах да вървим напред.
Бягахме по хилядите коридори, нашарени с ивици лунна светлина от високите и големи прозорци. На всеки завой се оглеждах, очаквайки да видя как от някаква невидима врата драматично се появява или Филч, или Г-жа Норис. За щастие, имахме късмет. Най-сетне се понесохме по едо стълбище към третия етаж и тръгнахме на пръсти към Трофейната зала.
Малфой и Краб – секундантът му – не бяха дошли още. А кристалните трофеи проблясваха на мястото, където ги докосваше лунната светлина. Статуи, подноси, купи и щитове блестяха в сребристо и златисто. Промъкнахме се покрай стените, гледайки към вратите в двата края на стаята. Извадих си пръчката, в случай, че Малфой изникнеше изневиделица, както често и правеше. Но той не се появяваше, а минутите летяха бавно.
Рон предположи че го е дострашало, но в същия момент чухме шум о съседната стая. Подскочихме и вперихме очи натам. Приготвих си пръчката, чувайки някакъв глас... но този глас не беше на Малфой, не беше и на Краб.
- Души навсякъде, сладурчето ми, мое да са се сврели в някой ъгъл.
Беше Филч и говореше на котката си. Паникьосах се и започнах да махам бързо на другите да ме последват по-бързо. Затичахме се възможно най-тихо към най-далечната врата. Мантията на Невил се беше плъзнала зад ъгъла, точно когато Филч влетя в стаята с трофеите. Чухме го да казва, че сме тук някъде. Изговорих с устни „Насам!” и изпълзяхме към галерия, пълна с доспехи. Чувахме как Филч се приближава. Изведнъж Невил изписка стреснато, започна да тича и се спъна, хвана за кръста Рон и двамата паднаха връз едни доспехи.
Вдигна се такъв шум, че и всички обитатели на замъка да бяха глухи, пак щяха да се събудят.
- БЯГАЙТЕ! – изкрещях им и всички хукнахме по галерията, без да се обръщаме, за да видим дали Филч ни преследва. Завихме покрай вратата и се затичахме по един коридор, после по друг, без да знаем къде сме или къде отиваме. Провряхме се през един стенен килим и се озовахме в някакъв скрит ход и продължихме да бягаме по него. Най-сетне излязохме близо до кабинета по вълшебство, за който бяхме сигурни, че се намира твърде далеч от Трофейната зала.
- Мисля, че му се изплъзнахме – задъхано проговорих, облягайки се на стената. Избърсах с ръкав челото си. Невил се бше превил одве, пръхтеше и сумтеше, а Хърмаяни, притискаща гърдите си с ръка, се обади, с думите „Казах... ти!”. Рон каза, че трябва възможно най-бързо да се върнем в кулата на Грифиндор и май всички бяхме съгласни с това. Но Хърмаяни не се отказа и ми каза, че Малфой ме е подлъгал и не е смятал да се срещне с мен. Че Филч е знаел, че има някого в стаята с трофеите, че Малфой го е предупредил.
Знаех, че момичето вероятно е право, но ако го кажех на глас, това значеше, че се съгласявам с нея и щеше да стане още по-досадна. Затова само ги подканих да вървим.
Скоро обаче осъзнахме, че няма да е толкоес птосто. Не бяхме направили повече от 10 крачки и дръжката на една от вратите се разтресе и нещо изгхвърча от нея. Беше Пийвс и когато ни видя, закрещя от възторг.
- Млъкни, Пийвс... моля те... ще направиш така, че да ни изхвърят. Но Пийвс не разбираше от молби. Разкикоти се. Каза, че щщом се скитаме посред нощ, не ни спипат.
- Няма, ако не ни издадеш, Пийвс, моля те – прошепнах още по-притеснено. Пийвс каза, че трябвало да обади на Филч, очите му святкаха злобно, добави, че ще е за наше добро. Рон не издържа и му се сопна да се маха от пътя ни и замахна срещу Пийвс. Но той се разкрещя: УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ! УЧЕНИЦИ, НАПУСНАЛИ ЛЕГЛАТА СИ, СА В КОРИДОРА НА ВЪЛШЕБСТВАТА!
Промушнихме се покрай полтъргайса и хукнахме да бягаме, знаехме, че Филч ще дойде след броени мигове. В края на коридора се натъкнахме на едва врата, но тя беше заключена. Рон изстена, казвайки, че е свършено с нас, защото и колкото и да бутахме, вратата си оставаше заключена. Чухме стъпки – Филч тичаха възможно най-бързо. Хърмаяни се промуши до Рон, каза няколко думи(май беше нещо от сорта на „Алохомора”) и вратата се отвори. Нахълтахме вътре и я затворихме, притиснали уши, да слушаме. Филч питаше за нас, но Пийвс не беше решен да каже лесно. Когато най-сетне реши, каза само „НЕЩО”. Разбрахме, че Пийвс се е понесъл нанякъде, а Филч яростно рогаае.
- Той смята, че тази врата е заключена – прошепнах тихо – Мисля, че всичко е наред... Престани, Невил – от минута ми дърпаше халата – Какво?
Обърнах се... и видях съвсем ясно какво. За миг си помислх, че съм попаднал в някакъв кошмарен сън... това беше вече прекалено... като черешката на тортата.
Намирахме се не в стая, а в коридор, поне така предполагах. В забранения коридор на третия етаж. И сега разбрахме защо е забранен.
Едно чудовищно куче – то изпълваше цялото пространство между тавана и пода, имаше три глави, три носа, които ни душеха и три въртящи се очи, които сега гледаха в нас, три разлигавени усти, от чиито жълти зъби се спускаше лигава слюнка.
Кучето стоеше неподвижно, и шесте му очи бх вперени в нас. Знаех, че единствената причина, поради която не бяхме мъртво, беше, че внезапната ни появя го беше изненадала. Скоро обаче щеше да се осъзнае и нямаше да стои така кротко. Затърсих дръжката. Между Филч и Смъртта, бих препочел Филч.
Запромъквахме се и затръшнахме вратата. Втурнахме се бързо към общата стая, обратно по коридорите. Явно Филч беше хукнал да ни търси другаде, защото никъде не го видяхме. Но не ни беше грижа особено за това. Искахме да сме колкото се може по-далеч от онова чудовище. Престанахме да тичаме едва пред портрета на Дебелата дама. Попита ни къде сме ходили по това време, оглеждайки провисалите ни халата и запотените и зачервени нам лица.
- Няма значение... Свинска зурла, свинска зурла – изстенах и портретът се завъртя напред. Вмъкнахме се в общата стая и се отпуснахме на първото нещо, което видяхме.
Доста време мина, докато някой от нас проговори. Всъщност, Невил изглеждаше така, сякаш никога няма да проговори.
Изведнъж Рон попита защо държат това чудовище вътре в едно училище. Определено въпросът си беше логичен. Явно и Хърмаяни си беше възвърнала дишането, а и заядливото си настроение. Сряза ни, че не си служим с очите и допълни дали сме видяли върху какво стоеше то.
- Върху пода? – предположих уморено – Аз не му гледах краката... Бях прекалено зает с главите. Ако не си забелязала, бяха шест...
Хърмаяни ме поправи, че стои върху капака на отвор в пода, допълвайки, че пази нещо. А след това стана, изгледа ни кръвнишки, обяви, че явно сме доволни от себе си, защото всички можеше да сме мъртви или изключени, ако това е по-зле. И най-накрая се фръцна и каза, че ще си ляга.
Рон се зсзагледа подире й с отворена уста. Каза, че човек би си помислил, че сме я карали насила да дойде с нас.
Но тями беше дала нещо, върху което да разсъждавам. Кучето пазеше нещо... Какво ли ми беше казал Харид?! „Няма по-сигурно място в света от „Гринготс”, ако искаш да скриеш нещо, освен може би „Хогуортс”!”
Май най-сетне открих къде се намираше парцаливото пакетче, което Хагрид беше взел от трезор 713...
- Да си лягаме – пошушнах на Невил и Рон и тримата тръгнахме към спланята си.