Unheard and unseen. Unreal and strange. See it. Not that it is so beautiful.

Една история, относно две сестри, които са обсебени от "Кошмара"...
Дано Ви хареса.


- Не... не... не и това... Моля ви...
Женска фигура неспокойно се мяташе из леглото, стенеше уплашено, а от челото и’ се стичаха капки гореща пот.
Мускулест силует се приближи до леглото, сядайки близо до мятащата се жена.
- Тейлър!? Тейлър! Мила, събуди се!
Притеснено се взря в лицето на любимата си, която се запремята още по-силно.
- НЕ! – изкрещя внезапно тя, изправяйки се бързо. Жената изглеждаше като обезумяла, цялата се тресеше, очите и’ шареха из тъмната стая.
- Мат... Аз... Изабел умираше пред очите ми... а аз... аз не можах да я... да я спася – хлипащата жена прегърна мъжа до нея – Не успях да я спася... Не успях да спася сестричката си, Мат...
Момичето пророни още няколко думи, които, сподавени в ридания, не се разбраха.
- Миличка, Тейл, спокойно. Това е само сън... Само един лош сън, нали? – опита се да я успокои, но безуспешно. Момчето я притисна по-силно до себе си и слагайки ръка върху главата и’, я целуна – Хайде, мила, хайде! Заспивай, заспивай. Това е само сън, заспивай.
В прегръдките на любимия си, Тейлър явно намери утеха и закрила, защото се отпусна и след миг заспа. Мат положи внимателно главата и’ върху меката възглавница и грижливо я зави с одеалцето, макар че времето беше топло. Загледа се в лицето и’, невинно като на малко дете, но толкова изстрадало.
- Спи, Тейлър, спи. Сънищата са само твои. Преплувай най-необятния океан, полети в най-меките облаци... Успокой се, бъди щастлива поне в сънищата си, мила...
Думите бяха изречени тихо и с надежда. Мат се надвеси над любимата си, целуна нежно челото и’ и напусна стаята, мърморейки си тихо, страдалческо.
- Докога ще се будиш нощем, Тейлър? Докога ще се плашиш само от един и същи кошмар? Милата ми тя. Не го заслужаваш, Тейл! – запита се Мат, хвърляйки последен поглед към спящото тъмнокосо момиче.
На около двеста – триста километра оттук едно петнайсетгодишно момиче се събуди притеснено и уплашено за съдбата на единственото и’ семейство.




Тъмнина... Пламъци... Мрак... Огън...
Нищо не се различаваше от околната обстановка. Всичко бе прекалено тъмно и черно, за да се разбере или различи нещо по-особено от слабоочертани и неясни сенки.
Изведнъж фитилът на една от факлите се запали, лумна огън, който освети, макар и мъждиво, местността около си. Голям камък се чернееше злокобно върху почернялата земя. Още по-злокобен бе грачещият гарван, кацнал върху него.

Тези думи бяха изписани върху камъка. Но този камък не беше обикновен камък, не! Беше плоча, надгробна плоча... Това беше гробище, гробището на Тиърс Кейв...
Качулата фигура водеше друга, много по-малка, в сравнение с първата. Първият вървеше властно и набито, докато вторият – плахо и страхливо. Когато мъждивата светлина от огнените пламъци освети двете фигури, гледката не бе приятна. Непрестанно стичащите се сълзи бяха образували ивички, които откриваха иначе бялото младежко лице, което сега бе наслоено с прах, едва засъхнала кръв – най-вероятно човешка – и какво ли още не. Това можеше да се види и в обикновено пепеляво русата коса на момичето. Отровно зелените и’ очи се въртяха във всички посоки.. Опитваха се да разберат къде се намират, ала уплашените и’, пълни със сълзи очи, различаваха само неясните очертания на стотиците гробовни плочи, което не помагаше особено. Треперещата устна на момичето бе разкървавена, от веждата и’ се стичаха капки кръв, по лицето и’ се виждаха драскотини, някои от тях доста дълбоки. Явно не се беше дала току-така.
Кръвожадната и коравосърдечна горила хвана още по-силно момичето и грубо го притисна към плочата, за която го завърза. Младата девойка започна да се върти, да се съпротивлява, но безуспешно. Въжетата, макар и тънки, бяха много устойчиви, а и горилата ги беше завързала много здраво, и бе неспособно за крехкото тяло на момичето да ги разкъса, още повече, че то беше много изнемощяло.
- Пуснете ме... Животни такива... За какво съм ви?... Пуснете ме!...
Момичето се осмели да заговори, макар и задъхано и трудно, когато видя приближаващата се втора фигура. Тя бе дребна и мижава, ала гласът и’ бе леденостуден и войнствен.
- Млъкни! Не говори, за да не си утежниш положението! – каза по-ниският мъж и се усмихна лукаво – Добре си се справил, Евънс. Щом разбере, че малката и’ сестра е в опасност, че не е у дома си, неблагодарната ку*ка веднага ще се досети и ще дойде... И тогава! Тогава ще я пипнем, Евънс. И ще си отмъстим за десетте години, в които се мъчехме, за честта ни.
Безсърдечен и леден смях се разнесе из гробището. Момичето продължаваше с опитите си да се измъкне, но не постигаше нищо друго освен още по-голяма болка и изтощение.
- Ей! Малката! Няма смисъл да се изморяваш напразно. А и така само рушиш тленните останки на родителите на баба ми – по-ниският отново заговори, приближавайки се все по-близо до гроба, а следователно - и до девойката. – И ти си много красива. Като сестра си. И си точно на нейната възраст... На 15 си, нали?... Да, да! На 15 си! Все още неопетнена и невинна! Както сестра си... Но това може да се промени, нали?
Той хвана брадичката и’ и прокара пръстите си по лицето на момичето. Може би това трябваше да бъде нещо, подобно на галене, ала пръстите му бяха груби и студени. Опита се да я целуне, но тя извърна глава. Ала онзи не се отказа. Ръцете му станаха по-дръзки – кога не са били всъщност? – и вече не се задоволяваха само с лицето на момичето. Пръстите му продължиха по врата и’, докато не стигнаха до началото на дълбокото деколте на блузата, с която бе облечена. Момичето дишаше учестено и следеше всяко негово действие. Страхуваше се, знаеше какво възнамеряваше да направи онзи.
- Луд си ти! Извратен! Махни се от мен! – погнусено каза момичето и му се изплю в лицето.
Онзи обаче не се засегна ни най-малко и продължи да опипва момичето. То започна да плаче.. Усещаше гнусливите му пръсти върху гърдите си. Затвори очи, опитвайки се да не мисли за това и реши, че колкото е по-бързо, толкова по-добре.
- СПИЪР!
Един женски глас изкрещя на онзи, проправяйки си път до него.
Този, когото нарече Спиър, се обърна и погледна към жената. Едва тогава момичето успя да види лицето на своята спасителка. И когато го стори, замръзна на място.
- Какво?! Не! Не е възможно! Тейлър!?! Не! Како!?!
Потресеното момиче започна да говори тихо, невярващо, клатейки бавно глава. Ала Тейлър не обръщаше внимание на сестра си. Тя беше вперила поглед в Спиър, поглед, толкова злобен и разгневен, че и самият Дявол би се уплашил!
- Спиър – бавно повтори думите си – Саймън Спиър! Остави я... Остави Изабел, пусни я. Много добре знаеш, че тя не ти е нужна... Е, освен, разбира се, за някое от твоите извратени забавления, но... О, Саймън. Отлично знаеш, че тази, която ти трябва съм аз, а не тя – отчетливо каза тъмнокосата жена, приближавайки се до Спиър – Пусни я! По дяволите, пусни я! – развика се тя и посегна да развърже въжетата, с които бе завързана Изабел.
Спиър беше разгневен, много разгневен.
- НЕ! НЕ! Този път ще си получиш заслуженото, Стоунс! Този път – заговори ядно той и се засмя гърлено.
- Този път какво, Спиър? Вече не съм онова момиченце, което се страхуваше от тебе и ти се молене на колене. Не, Спиър! Сега изобщо не се страхувам от теб или от някоя от мутрите ти! – ясно изрече Тейлър, пое си дъх и продължи – Пропускаш и грешиш не едно нещо, Саймън. Забравяш, че Изабел не съм аз, не! Защото сестра ми не е сама! А аз бях. Бях сама, бях беззащитна. Нямах никого до себе си, освен едно новородено бебе, бях съсипана. И ти много добре го знаеше. Опита се да ми бъдеш закрилник след смъртта на родителите ми, въпреки че заради теб загинаха. Опита се, да. Но не успя. Защото извратеният ти мозък не успя да задържи, дори и за месец, гнусливите си намерения!... Тогава бях сама, но сега не съм. Нито пък Изабел е сама. Няма да ти позволя да и’ причиниш това, което на мен не успя. Няма!... А и вече не съм Стоунс, забрави ли? О, чакай! Та ти не знаеш, нали? Но като се замисля, не ти и трябва да знаеш. Не си ми никакъв.
Младата жена изгледа презрително добре познатите и’ груби лица и се зае да отвързва въжетата около сестра си.
- Спокойно, Бела, спокойно. Този нищичко няма да ти направи! Не може!
Тейлър беше почти развързала въжетата около ръцете на Изабел, ала Евънс изведнъж я удари с все сила през лицето. Жената падна върху влажната почва, изпаднала в безсъзнание. При падането, главата и’ се бе попаднала върху една близка надгробна плоча и струя кръв потече по камъка.
- Тейлър?! Како!?! – викаше отчаяно Бела, ала сестра и’ лежеше все така безжизнено, а безсърдечният леден смях отново звучеше – По дяволите! НЕ!

- НЕ! – извика Бела и потна се събуди с кревата си.
Лицето и’ беше огрято от светлинката на малката свещ, която държеше чернокосо момиче, взиращо се притеснено в Изабел.
- Изи! Какво има? Как си?
Изабел премигна няколко пъти, въздъхна и насила се усмихна.
- Няма нищо, Лиза. Няма нищо. Просто кошмар – опита се да я успокои, но това се отнасяше повече за нея самата.
- Онзи ли? – тихо и притеснено попита момичето, сядайки на края на леглото на Изабел.
- Кой може, Елиза!? Този кошмар ме тормози от седмици.
- Знам, приятелко. Ала и ти го каза. Това е просто кошмар – каза Елиза и се усмихна – А ако искаш още на сутринта можем да отидем до Тейлър и Мат. Да ги видим. Какво ще кажеш? – попита предизвикателно момичето.
- Да, може. Даже трябва да заминем. Искам да я видя, Лиза, искам много.
- Добре, значи е решено. Сутринта отиваме в Смайл Холоу. А сега, Изи, легни си и заспивай. Хайде! Утре трябва да си свежа – подкани Елиза и зави Бела с одеалото. Усмихна се и излезе от стаята – Лека нощ, Изи, лека нощ – каза Лиза, ала приятелката и’ не я чуваше – вече беше заспала.